Речните камъни – Николай Райнов

Във времето на цар Петър, живееше беден момък на име Марко. Той беше ратай безимотен, безкнижен и от долно потекло. Докато работеше земята на своя господар и пасеше стадата му (а господарят му беше един дебел, коремест, богат архимандрит), ратаят облажаваше ония, които служат Богу. И нему много се искаше да направи нещо, с което да угоди на Господа, но не знаеше, що да стори.

Когато в голям празник господарят го пуснеше да отиде на църква, ратаят виждаше, че боляри дошли от града, и богати момци и мъже от селото подаряват на светите Божии угодници – кой каквото може. Един ще посребри ръката на света Богородица на иконата, друг ще поръча цялата златна ризница на Иисуса Христа, трети ще украси с бисер и скъпоценни камъни бронята на свети архангел Михаил или на свети великомъченик Георгия.

А Марко се помолваше, застанал някъде отзад, изслушваше службата, прекръстваше се и си отиваше – да се залови отново за ратайската работа.

***

На път за господарската къща, момъкът си казваше (Марко бе свикнал, както всички , които прекарват самотно, да си говори с глас):

– За оплакване съм. Що имам друго, ако не са греховете? Да можеше – греховете да се подаряват Богу,  много дарове бих могъл да принеа.

Той си повтаряше честичко тия думи: и когато коси, и когато пласти, и когато пасе добитъка на архимандрита.

Веднъж, както откарваше стадото на паша и приказваше все тия думи, на Марка се стори, че листата на дърветата пеят:

„Подари Ми, Марко, греховете си! И те са дар, достоен за Мен. Само едно помни: да си ги не поискаш назад! Оня, който Ми подари нещо, а после си го вземе, има много да тегли.“

– Що е това? – озърна се, но не видя никого. – Той ми се е счуло. Тия думи за даровете ми са станали вече като песен. Взел съм да се побърквам с тях.

И той подкара стадото. Но листата пееха. Пееха тревите, и храстите. Те не преставаха да пеят все тази песен, докле Марко минаваше през гората. Хубава песен: едни и същи думи, но на различни гласове.

Ратаят си каза:

– Или в главата ми свири нещо, или наистина гората пее и говори. Вярно е : гората пее. Не ме лъжат ушите.

И той се замисли, унесен в песента. На душата му стана радостно …Като се спря на поляната, където обичаше да отпочива, Марко се вслуша отново. Листата още пееха тия думи. Не беше лъжа: гората пееше и говореше.

Тогава ратаят каза:

– Господня е земята и всичко, що я изпълва. Тоя глас е глас Божи. Ще го послушам: добре ме учи той. Но кой ли грях да подаря най- напред Богу? Най-големият него трябва да Му подаря. А кой е най-голям от моите грехове?

***

Марко се умисли. Често му се подиграваха, подсмихваха му се и го хокаха. Наричаха го – какъв ли не. А той се ядосваше, кипваше, сопваше им се.

Ето ти един грях – гневът. Тежък грях.

Но няма ли по тежък от него?
Другите ратаи посягаха понякога на храната му. Марко си недояждаше. А много му се искаше – поне веднъж да се нахрани, като света, па и винце да си сръбне, както прави господарят му, угоеният архимандрит с две гуши и с големия корем.

Ето и втори грях – лакомство. Пак тежък.

Но дали няма още по-тежък?
Случваше се да му докривее, та дори горчиво да му стане, като виждаше момци, господарски синове, свободни от работа, напети и облечени, да отиват по лов, яхнали чевръсти жвебци, с кучета и соколи.

И помислюваше си Марко:
„Те яздят весело, а ти трябва цял живот да вървиш, като вол подир ярем, накъдето те мушкат с остена.“
И това е грях: то е завист, ропот против Божията воля. Нали архимандритът постоянно казва, че сам Господ е наредил – едни да бъдат боляри, други – роби; едни – духовници, а други – ратаи?

Марко изброи още грехове, за които се не беше дотогава дори и сещал, че са грехове. Сегис- тогас излъгваше надзорника или архимандрита, за да се отърве от бой. Значи, вършеше не един грях, а два: лъжеше, и от наказание избягваше. Отвреме- навреме си откъсваше овошки от градината на господаря или на съседите, за да си дояде. Това е кражба. Всеки знае, че е кражба – да вземаш чуждо. Не бива да крадеш, дори когато си гладен.

Когато архимадритът го смъмри и поръча да му ударят десет или двадесет тояги, Марко се озлобяваше. Той стискаше зъби, докле го набият, но в ума си хулеше господаря. Хулеше го и отпосле – с думи пред другите ратаи, след като господарят си е отишъл. Кой ще каже, че това не е грях? Но имаше и по-лошо, имаше и много по-лошо. Когато го накажат за чужда вина и не искат дори да го изслушат, Марко вдигаше нагоре очи и казваше в сърцето си: „Сляп ли си, Боже, та не виждаш?“ Марко ставаше богохулник. И това се случваше често.

Кой от тия грехове е най-голям?
– Богохулството.
Него ратаят реши да подари Богу най-напред.
Това- добре. Но как да го направи? Знае ли някой, как се подаряват грехове?

***

Когато връщаше надвечер говедата, Марко мина край реката. Върбите се бяха навели, като бабички, които се каят за греховете си. На брега седяха момък и мома, бедни селяни. Девойката казваше на ергена глезено на шега:

-Искам….. искам…., искам да ми подариш огърлица от скъпоценни камъни, като оная, що носи гъркинята-болярка. Чу ли? – и се засмя.
– Чух,
– отвърна момъкът.
Като рече това, той скочи, насъбра гладки камъчета от брега, изми ги, отнесе ги на момата и ги нареди на скута й. Едни бяха бели, други – зеляникави, трети румени, четвърти – жълти, пети – синкави; а някои – на пръчки или на канапи.
– Ето ти скъпоценните камъни. Пробий ги, нанижи ги и си направи огърлица. По-пъстра ще стане от оная на гъркинята.

Момата си тръсна полата – и камъчетата полетяха към водата.
– Не ща ги. Те са речни камъчета. Много ми са потрябвали! Да река – сама ще си насъбера цяла торба, – рече намусено.
-Не е тъй, – каза момъкът. – Сега ти се струват прости камъни, но ако ги носиш с обич по мене, ще се превърнат на елмази.

– Стига си се подигравал! - викна момата и си тръгна.

***

Марко чу пътьом разговора на младите и го запомни.
Както вървеше, изведнъж нещо му хрумна. Сякаш звезда изгря в душата му. Проясни му се всичко. То се спря на пътеката, досам реката, почака да отминат младите, а после се наведе и затърси нещо с очи. Избра гладко кафеникаво камъче, хубаво нашарено, изми го, избърса го и го сложи в пазвата си.
Като видя, че край него няма никой, освен кравите и телците, каза:
-Това просто камъче ще ме пази от богохулство. Сам Бог ще ме пази чрез него. Накипи ли ми  в душата, нека ме бодне и опари камъчето, за да не изпадна в грях.

Марко носеше камъчето в пазвата. Всеки миг, колчем се случи с него неправда, той претъпяваше; дори се усмихваше, както се усмихва човек, който знае някаква голяма тайна, неизвестна другиму. Тъй се минаха много дни.

Ратаите видяха, че Марко се е променил. Той беше весел, дори когато го хокат и наказват. Не хулеше ни архимандрита, ни надзорника. Не се оплакваше. Случи ли се – някой да сбърка много или да направи пакост, господарят – като винаги – запитваше с яростен глас, кой е.

Тогава Марко излизаше и казваше тихо:
– Аз съм, отче.
Той изяждаше тоягите, погледът му светеше и зъбите не му скърцаха. Ратаите гледаха и не вярваха на очите си. Отпосле го запитваха, защо е направил това, но той не казваше нищо, а само се усмихваше. Не бяха виждали те такава усмивка. Почнаха дори да се боят от него.
-Защо е Марко такъв? – питаха се те.

Виновникът, заради когото са били Марка, гузно казваше:
-Такъв си е той: не го ли знаете? От глупост го прави.
Но другите поклащаха глави и думаха:
-Не е от глупост. Има нещо друго тук…

***

Дойде празник.
Марко стана призори, изми се, облече си прани дрехи, па отиде на църква рано-рано, още преди полунощница. Тъмно беше. В студената църква нямаше никого. Блещукаха кандилата пред иконите. В мрачните кътове и зад високите каменни стълбове се клатеха сенки – сякаш призраци на мъртви са дошли да се помолят при живите. Ратаят пристъпи плахо. Сърцето му тупкаше силно. Вътрешната топлина го сгряваше. Нещо стискаше гърлото му. Той се наведе пред иконата на Исуса Христа, прекръсти се и прошепна:
„Господи Христе, Спасителю на сиромасите, подарявам Ти богохулството. Приеми го и недей ми го връща никога!“
След тия думи, той залепи с малко восък речното камъче на иконата, като се огледа – да не би да го види свещеникът: страх го беше, че ще го изпъди от църквата за кощунство. С бързи крачки се отдалечи и застана на притвора. После се досети, извади вощеница, която се беше прегърнала в пазвата му, пооправи я, па я запали на свещеника.

В това време край Марка мина свещеникът, отиде при иконите и започна да се  кръсти, преди да влече в олтара. Но той не влезе, ами се върна, та огледа цялата църква, сякаш дири някого с очи. Най- серне повика с ръка Марка и го запита:

- Като си дошъл толкова рано, видя ли, момко, да влзе някой болярин или друг богат човек и да сложи пред иконата на Господа Христа голям скъпоценен камък?

Ратаят отговори:
-Не съм видял, отче, никого да влиза.
Мъже и жени, които идваха да целуват иконата, виждаха едрия камък, взираха се в него, но не смееха да го пипнат, и се чудеха, кой ли го е подарил.
След свършека на литургията, Марко се приближи към ония, които стояха все още пред иконата, вдигна се на пръсти и погледдна над главите им. Камъчето – простото речно камъче – не тъмно и кафяво, нашарено на капки, а червено като рубин, бистро и блясково, то светеше, от него се сипеха искри, замайващи очите. Сърцето на ратая се стопли. Той се прекръсти благоговейно и си отиде с весела душа.

***

От тоя ден Марко знаеше, що да прави. За всеки грях наричаше по един камък и го носеше, докле грехът му очуждее. После го залепваше тайно на някоя икона на църквата. И тогава камъкът се променяше: той се избистряше и заблестяваше, изпълваше се с небесен огън. Така се наредиха по иконите различни камъни: сини, зелени, теменужени, червени, жълти, румени. А някои бяха също като елмази – без цвят, но прозрачни и по-бляскави от другите. Мъже и жени – богомолци – се питаха, чия ръка слага тайно тия скъпи дарове. Едни казваха: „Болярин е „, други: „Самият цар е„, трети: „Трябва да е патриархът.“

***

Една зарън свещеникът дойде в църквата още призори и се скри в олтара. Зачуха се леки стъпки. Спряха пред иконата на свети великомъченика Мина. Свещеникът се приближи на пръсти отвътре до иконостаса и се вслуша. Че се молитвен шепот. Някой се молеше, но говореше думи, каквито би могъл да изрече само един луд човек или безверник:

- Свети великомъчениче Мина, подарявам ти завистта. Своята завист ти подарявам: приеми я – и недей ми я връща никога!

Свещеникът се смая, като чу думите. Той дръпна леко олтарната завеса, подаде глава и видя, че един ратай лепи черен камък на иконата. Той бързо излезе от олтара и хвана момъка за дрехата.

- Що правиш тук? – му викна той. – Да не си полудял, та се подиграваш с Божиите угодници?

Но ратаят не го чу: той гледаше иконата. Както свещеникът го държеше за дрехата, той продължаваше да се кръсти, а очите му светеха с набожен пламък. Това смути свещеникъа – той погледна към голямата икона. Залепеният камък бе заблестял с ярка синя светлина, която хвърляше мълнийни искри и озаряваше лицето на ратая. Всред мрака на църквата, под запаленото кандило, това простодушно лице, обляно от чудно синьо сияние, изплуваше – като сапфирен остров, дето живеят ангели. Ето: самият образ на селянина се промени. Чертите му станаха дивно спокойни, като тия по лицето на изписания светец. От тях извираше незенма радост и безкрайна чистота. Свещеникът падна на колене.

***

 

Submit to StumbleUponSave on DeliciousShare via email